До малкото охлювче седнала ще остана,
на слънцето искам, на дъждовете да се оставя. Нека те
ми говорят. Недвижна ще бъда. Камъкът
нека ми пее. Взривовете му аз ще слушам, светкавиците му
как разсичат моя въздух, как сричат другостта,
която съм. Нека рефрените му
ме обичат. Да ме приспиват отровните пари
на прага на Хадес в далечния храм на Плутон,
в Кападокия. Да ме дари с халюцинации, възприятия смътни
на други. На други. Да произнесе другостта,
която съм. До малкото охлювче жива
във вибрациите, трусовете, конвулсиите, земетръсите
и агонията на този космодрум
немислим.
Ao pé do pequeno caracol me sentei, ao Sol
e à chuva me quero deixar. Que eles
me falem. Estarei quieta. Que me cante
a pedra. Escutarei os seus estrondos, os seus relâmpagos
que trespassam o meu ar e dizem o outramento
que sou. Que os seus estribilhos
me amam. Que me ponha a dormir o gás venenoso
às Portas do Hades do Templo de Plutão,
Capadócia. Que me brinde com alucinações, percepções
de outros. Que pronuncie o outramento
que sou. Junto ao pequeno caracol, perdida
nas vibrações, nos tremores e nas convulsões,
os terremotos e a agonia deste cosmódromo.
Inverosímil.
